мноо ме дразнят двама мой съученици ма се чудя как да и го кажа че да не се засегнат.А може и да ги натупам но ше ме изклиучат от даскалото.ко да прая незнам шибана работа
Преди няколко години майка и баща сметнали, че им трябва почивка и решили да излязат през нощта в града. Извикали студентка, която живеела на квартира в града да гледа децата. Когато детегледачката пристигнала, двете деца били вече заспали в леглата. Детегледачката решила да седи наоколо и да наблюдава дали всичко е наред с децата. По късно същата вечер на детегледачката й станало скучно и решила да отиде да гледа телевизия, обаче не можела, защото телевизора в детската стая нямал кабелна телевизия. (родителите не искали децата им да гледат глупави телевизионни програми) Детегледачката решила да се обади на родителите да ги пита дали може да гледа кабелна телевизия в тяхната стаята. Естествено, родителите й позволили. Преди да затвори телефона, детегледачката ги запитала един последен странен въпрос - как да затвори щорите. (защото били от онези със стъкла от двете страни) Когато родителите я питали защо, детегледачката казала, че светещата статуя на ангел в далечината я плашела много.
Телефона затихнал за момент. Изведнъж бащата казал на детегледачката по телефона "Трябва веднага да затвориш телефона, да заведеш децата до мазето, да затвориш всички врати и да влезеш в стаята на бойлера. Затваряй всички врати и се скриите веднага. ПОБЪРЗАЙ!
След 3 минути пристигнала полицията. Детегледачката и по-голямото дете били намерени мъртви с прерязани гърла. Никой не можал да открие другото дете или светеща ангелска статуя...
------------------
Александра беше попрекалила с грима тази вечер. Ама имаше хубави дълги руси коси. И тъмно сини очи. Цяло щастие е, че имам такава хубава съученичка, помисли си Виктор. А тази вечер нещата се случват по-специално. Защото сме на хижа с класа. Целия осми "А" клас, в три следобед, влезе в наетия автобус и потегли към планината, отвъд града.
След четвърт час автобусът спря пред малка хижа, разположена в живописна местност, цялата обрасла в люлякови храсти. Най-после се отърваха от шибаното ежедневие! Бяха наели станцията за една вечер. За една вечер лицемерието на делника умира! Свалете маските...вече сме свободни! И по време на пътуването, и когато влязоха станцията погледа му постоянно я търсеше. Вече не сме в училище, ще я заговоря! Виктор не преставаше да мисли за нея. Не обръщаше внимание на суетата по настаняването, която цареше около него. "Какъв купон ще става само", "Къде е алкохола?", неистовата детинска радост нямаше край. Вече се бяха разположили по стаите и крачеха шумно по коридорите. Персоналът на хижата отдавна бе свикнал с подобна гледка- за дебелите лелички цигарите по пода, разлятата бира, пиянските викове, повръщаното по мокета, презервативите бяха ежедневие.
Да, това предстои да се случи, това винаги се случва! Да живее реалността в антиреалността! Най-важното за един тийнейджър в тая ебана държава беше да бъде сам със себеподобни. Всъщност това е и най-невъзможното. Най-важното за едно момиче в този момент е да бъде достъпна за всеки, истински достъпна. Поне за една вечер! Най-важното за едно момче е да бъде пияна свиня, която си забравя името... Чувство-ориенталски неповторимо, все едно си хванал Създателя за...
И така настъпи вечерта... Между мръсните вицове, покера със събличане, дозата алкохол дойде и СТРАХОТНАТА ИДЕЯ. В 11.07 вечерта решиха да извикат Дама Пика! Всички знаеха дузина страшни лагерни истории за тази адски студена, но красива Дама-призрак, която взема душата ти винаги след като я извикаш. Техните по-големи сестри и братя им бяха разказвали как се вика Дама Пика: в затъмнена стая пред огледалото изпадаш в транс и започваш да говориш с призрака. Разказват, че винаги се появявала. Неведнъж тийнейджъри са изпадали в ужас при срещата им с нея. После сънували страшни истории- виждали смъртта си насън или млади момичета в черно, обикалящи около пресен гроб с името на този, който е призовал веднъж призрака.
Александра беше най-нахъсана да извикат Дама Пика. Говореше увлечено, с отворени уста, а Виктор я гледаше. Тя обясняваше бавно и съсредоточено как в една стая трябва да се заключат 5 души-2 момчета и 3 момичета, да загасят светлината, да застанат пред огледалото, да извадят картата с образа на Дама Пика от тестето, да я поставят пред огледалото и да изрекат три пъти: "Дама Пика появи се, Дама Пика появи се, Дама Пика появи се". Всеки трябваше да носи със себе си и Джокер, но да не го поглежда 10 секунди след появяването на призрака. Виктор жадно гледаше Александра, той не вярваше в подобни истории, почти не я слушаше, просто бе влюбен в нея. Искаше само да разроши косите й, да доближи лицето си до тях, да я хване за гърдите, да й пусне ръка...За това се реши да отиде с нея в стаята й, заедно с още 2 момичета и 1 момче и да извикат Дама Пика. След минута ключалката изскърца, те загасиха лампите, а останалата част от класа остана до вратата отвън. Александра извади две свещи от чантата си и ги запали. Всички се събраха пред огледалото, тя седна по средата. Измъкнаха картата от тестето и в хор произнесоха три пъти "Дама Пика появи се, Дама Пика появи се, Дама Пика появи се"...
И тя се появи. Дама Пика. Прозрачният й образ се изличи на огледалото-млада жена с тъмносини очи и дълга коса. Студеният й поглед бе застинал, не потрепваше, ледена усмивка личеше върху образа на призрака. Анна не усещаше краката си, от кръста надолу бе в безтегловност, Владимир започна да заеква "Д-д-д-д", останалите стояха неподвижни.
Александра стана от стола, изтича до вратата, с треперещи ръце търсеше ключа, отвори, блъсна тълпата на прага и затича безмълвна по коридора. Загуби равновесие по стълбите, спъна се и тялото й захвърча надолу. Като се просна на партера изпищя и се напика. Струйка вода потече по колената й и намокри паркета. Беше толкова объркана, че това й се стори облекчаващо, въпреки че се усети засрамена.
---------------
Полтавската вещица
По време на руско-японската война през 1904-1905 г. в едно глухо село на Полтавската губерния, където живеела Наталия Кравченя, започнали мистериозно да изчезват млади симпатични девойки. Момичетата се страхували да излизат от къщи дори денем.
Приставът Николай Солово, който проявявал интерес към последните достижения на криминалистиката, обърнал внимание на особеното и усамотено разположение на дома на Кравченя.
Освен това, въпреки че била вече над 60 г., тя подозрително младеела и не изглеждала на повече от 25 - затова всички я наричали "вещицата".
Николай организирал обиск в дома й, където полицаите открили замаскиран капак на пода, отвеждащ в мазето. Там намерили и обезкръвените трупове на седем девойки.
Оказало се, че когато започнала да старее, Кравченя възстановила по окултни книги рецептата на вечната младост, в която се използвала кръв от девици.
Убийцата била подложена на психиатрична експертиза и лекарите категорично се произнесли, че е абсолютно здрава. Смъртната присъда била произнесена и незабавно изпълнена.
---------------------
Късно вечерта Сашко се прибираше вкъщи. Беше убеден, че майка му се притеснява за него, но той не бързаше. Слушаше своя уокмен и дъвчеше дъвка. В уокмена беше Шамара. А пък в дъвката - вредни бактерии и микроби, които никак не можеха да се разберат кой от тях е по- вреден.
Тази дъвка той отлепи от чина си. Първоначално искаше да я прицели в косата на някой първокласник, но вече залепен към нея, реши, че ще я дъвче сам.
Асансьорът не работеше. Сашко реши да се изкачва по стълбите. Тъй като, така просто да се изкачва му беше скучно, той реши да рита оставените по етажите пликове с боклук. И така както си ги риташе до шестия етаж, той изведнъж чу странно злокобно кашляне и някакви звуци, които не можа да характеризира какви са.
Шамара в уокмена замлъкна. Вредните бактерии и микроби прекратиха спора си, а момчето се изпоти. Той се присети, че би трябвало да бяга, но дори и да тръгне веднага, няма да успее да стигне до тях, където се притесняваше майка му. Доката тези мисли му минаваха в главата, входната лампа изгасна.
Някой кихна звънко и зловещо си издуха носа. Звуците ставаха все по-близо и по-близо. Тогава Сашко си даде сметка, че шумът идва от вътрешната страна на стената. Той прилепи ухото си към стената и докато се опитваше да разбере какво е това, изведнъж шум, тряс, грох... и... и в стената дупка. Момчето се парализира. Изведнъж от там се показа огромна космата ръка... или крак... Момчето не успя и да разбере как чудовище вече наполовина излезе от тръбата и си чешаше главата.
Сашко пребледня, онемя, посивя. От устата му падна дъвката и два зъба - преден и заден, също така и 34 косъм от главата. И самопроизволно се появи синка под окото...
Чудовището видя момчето и с тъничко- тъничко гласче попита:
- Извенете, бихте ли ми казали, това не е ли седмия етаж?
Момчето можа само отрицателно да поклати с глава, защото броеше ритнатите от него пликове с боклуци...
------------------------
Брегът на призраците
1
Не помня как стигнахме до гробището. Помня, че небето притъмня - и после се озовахме там. Двамата със сестра ми Тери подминахме няколко редици стари, напукани и покрити с мъх надгробни камъни. Беше лято, но над земята се беше спуснала влажна, сивкава мъгла, от която повяваше хлад. Разтреперих се и се загърнах по-плътно с якето.
- Тери, почакай! - извиках. Както обикновено сестра ми бързаше напред. Гробищата винаги са я възбуждали. - Къде си? - едва не ревнах. Напрегнах очи. Едва различавах очертанията й през сивата мъгла. Тери спираше за няколко секунди пред всеки от надгробните камъни. Прочетох думите, изписани върху един камък в краката ми:
"В памет на Джон, син на Дейниъл и Сара Нап, който почина на 25 март 1766 г., на 12 години и 22 дни."
Странно, рекох си. Това хлапе е било на моята възраст, когато е умряло. През февруари навърших дванайсет. В същия месец Тери стана на единайсет. Забързах нататък. Отнякъде повя студен вятър. Затърсих между редовете от стари гробове дребната фигура на сестра ми. Беше изчезнала в гъстата мъгла.
- Тери? Къде се изгуби?
- Тук съм, Джери - долетя отговорът.
- Къде? - попитах, докато стъпвах по гнилите листа. Вятърът се завъртя около мен. Някъде отблизо долетя тих вой.
Трябва да е куче - промърморих полугласно.
- Дже-ри! - Гласът на Тери сякаш идеше от хиляди мили. Повървях още малко, сетне се подпрях на един надгробен камък.
- Тери! Почакай ме, де! Спри да щъкаш наоколо!
Пак този страховит вой.
- Не вървиш накъдето трябва - извика ми Тери. - Тук съм.
- Страхотно. Много ти благодаря - троснах се аз. Защо си нямах сестра, която да харесва бейзбол, вместо да ме влачи по гробища?
Вятърът довяваше странни, шептящи звуци. Облак изсушени листа ме блъсна в лицето. Затворих очи. Когато ги отворих, видях Тери клекнала до малък гроб.
- Не мърдай - рече тя. - Ей сега идвам.
Заобиколих няколко паметника и застанах до нея.
- Стъмва се вече - казах. - Да си вървим от тук. Обърнах се. Направих крачка и... нещо ме сграбчи за глезена. Изпищях и направих опит да се освободя. Но хватката се затягаше. Ръка. Протягаща се от калта до гроба. Изпищях отново. Тери също пищеше. Ритнах силно и се освободих.
- Бягай! - крещеше Тери.
Вече се носех презглава. Докато двамата с Тери тичахме през мократа трева, отдолу изскачаха зелени ръце: Щрак! Щрак! Прас! Прас! Ръцете се надигаха. Протягаха се към нас. Хващаха ни за глезените. Свърнах наляво. Щрак! Отскочих надясно. Прас!
- Бягай, Джери! Бягай! - врещеше сестра ми. - Вдигай високо крака! Чувах маратонките й да тропат зад мен. След това чух ужасен вик:
- Тери! Хванаха ме! Обърнах се задъхан. Две яки ръце я бяха сграбчили за глезените. Замръзнах неподвижно, втренчил очи в сестра ми, която се дърпаше отчаянно . - Джери, помогни ми! Не искат да ме пуснат!
Поех дъх с пълни гърди и се хвърлих към нея.
- Хвани се за мен - наредих й и протегнах ръце. Изритах всяка от ръцете, които я държаха. Но те не помръдваха, не я пускаха.
- Аз... не мога да се помръдна! - проплака Тери.
Почвата под краката ми се разтърси. Погледнах надолу и видях от земята да се подават още ръце. Задърпах Тери за китката.
- Тичай! - изкрещях й истерично.
- Не мога!
- Разбира се, че можеш! Опитай пак! Оххх! - изстенах, когато и в моите глезени се вкопчиха две ръце.
sега и аз бях техен пленник. И двамата бяхме паднали в капана.
2
- Джери! Какво ти става? - попита ме Тери.
Премигнах. Сестра ми стоеше до мен върху една скалиста площадка на брега. Погледнах към спокойните води на океана под нас и поклатих глава.
- Уф. Ама че странна работа - промърморих. - Спомних си един кошмар отпреди няколко месеца. Тери ме погледна начумерено.
- Сега пък какво беше? - Ами за гробището - отвърнах. Обърнах се и погледнах към малкото гробище в покрайнините на боровата гора, което бяхме открили преди няма и половин час. - Сънувах, че от земята се подават зелени ръце и ни сграбчват за краката.
- Трева - отвърна Тери. Тя отметна назад един кичур. Като се изключи, че е с няколко сантиметра по-висока от мен, инак си приличаме като брат и сестра. И двамата имаме кестеняви коси, луничави лица и кафяви очи. Една-единствена разлика - Тери има трапчинки на бузите, когато се усмихва, аз нямах. Слава на Бога.
Няколко минути се разхождахме по брега. На места боровата гора стигаше почти до водата.
- Може би си спомняш съня, защото си нервен - рече замислено Тери. - Нали знаеш? Задето цял месец ще сме далеч от дома.
- Може и тъй да е - съгласих се. - Никога не сме отсъствали толкова дълго. Но какво може да ни се случи тук? Брад и Агата са наистина страхотни. Брад Садлер е наш далечен братовчед. Стар далечен братовчед ще е по-точно. Татко казва, че Брад и жена му Агата били стари още когато той бил дете! И двамата са много забавни и дейни за възрастта си. Ето защо когато ни поканиха да им гостуваме в къщата им в Ню Ингланд на брега на океана, двамата с Тери се съгласихме ентусиазирано. Идеята ни се стори великолепна - особено сравнена с възможността да останем в тесния, задушен апартамент в Ню Джърси, където живеехме.
Пристигнахме с влак тази сутрин. Брад и Агата ни чакаха на перона и ни откараха в боровата гора, където беше тяхната къща. След като си разопаковахме багажа и обядвахме, Агата предложи:
- А сега, деца, защо не се поразходите наоколо? Има толкова много интересни места. Ето как двамата се озовахме на брега. Тери ме сграбчи за ръката:
- Ей, хайде да се върнем и да разгледаме онова малко гробище! - предложи тя ентусиазирано.
- Ами... не знам. Сънят все още бе жив в спомените ми. - О, я стига. Няма да срещнем никакви зелени ръце. Обещавам ти. Обзалагам се, че има много интересни надгробни камъни.
Тери обожава да изследва стари гробища. Въобще обича всякакви страшни неща. Все чете книги на ужасите. Най-странното е, че първо прочита последната глава. Прави го, защото иска да узнае тайната. Не може да търпи да не знае отговора. Сестра ми има милион интереси, но разходките из стари гробища са най-странното й хоби. Понякога залепва оризова хартия върху надписите и драска отгоре с химикал, за да ги отпечата.
- Ей! Почакай! - извиках я.
Но Тери вече тичаше към крайбрежното гробище.
- Побързай, Джери - подкани ме тя. - Не бъди такова шубе. Последвах я по брега и в боровата гора. Миришеше на смола. Гробището започваше веднага след първите дървета. Беше заобиколено от порутена каменна ограда. Пъхнахме се през един тесен отвор в нея. Тери се зае да разглежда паметниците. - Брей. Някои от тези надписи са ужасно стари - обяви тя. - Виж тоя например.
Тя посочи един малък камък. Отпред бяха изрисувани череп с криле от двете страни на темето. - Това е ръката на смъртта - обясни сестра ми. - Много стар пуритански символ. Страшничко, а? - Тя се наведе и прочете надписа: - "Тук лежи тялото на г-н Джон Садлер, който напусна този живот на 18 март 1642 г., навършил 38 години."
- Садлер. Като нас - рекох. - Брей. Интересно, дали не ни е роднина. - Направих някои бързи изчисления. - Ако е така, този Джон Садлер трябва да ни е пра-пра-пра-пра-прадядо. Умрял е преди 350 години.
Тери вече се беше преместила на следващия камък.
- Този тук е от 1647, другият - от 1652. Мисля, че нямам толкова стар надпис. – Тя изчезна зад един висок надгробен камък. Вече знаех къде ще прекараме целия месец. Но за днес ми стигаше да се мотая из гробища.
Тръгвай. Хайде да се разходим по брега - рекох и се огледах за Тери. - Ей, Тери? Къде изчезна? - Надникнах зад високия камък.
Нямаше я там
- Тери? - Океанският бриз разлюля клоните над нас. - Тери, престани, чуваш ли? Нали знаеш, че не харесвам тия номера.
Главата на Тери се показа иззад един камък.
- Защо? Плашиш ли се?
Не ми харесваше усмивката на лицето й.
- Кой, аз ли? Никога.
Тери се изправи.
- Добре, пъзльо. Но утре пак ще се върна тук. - Тя ме последва надолу към скалистия бряг.
- Интересно, какво ли ще видим там - мърморех, докато се оглеждах.
- О, я погледни това. - Тери се наведе и откъсна някакво жълто диво цвете, щръкнало между два камъка. - Обикновена петлога -обяви тя. - Странно име за диво цвете, нали?
- Вярно - съгласих се. Второто хоби на Тери Садлер са дивите цветя. Къса ги и ги поставя между страниците на дебелите книги да изсъхнат.
Тери се намръщи. - Какъв ти е проблемът сега
- Непрестанно спираме. Искам да огледаме всичко наоколо. Агата каза, че там долу има един малък плаж, където може да плуваме.
- Добре, добре - отвърна тя и завъртя очи.
Вървяхме още известно време и стигнахме малък пясъчен залив. Но и тук камъните бяха повече от пясъка. От водата се подаваше дълъг, скалист вълнолом.
- Питам се това за какво може да е - рече Тери.
- За да задържи пясъка - обясних аз. Готвех се да подхвана една кратка лекция за крайбрежната ерозия, когато Тери неочаквано възкликна:
- Джери, погледни! Виж там! - Сочеше към високия каменист хълм до брега. Сгушена сред камъните, на върха на една широка площадка се виждаше тъмна пещера.
- Хайде да се изкатерим и да влезем в пещерата - предложи тя разпалено.
- Не, почакай! - изведнъж си спомних какво ми казаха мама и татко тази сутрин, когато се качвахме на влака: да държа под око Тери и да не й позволявам да измисля разни налудничави идеи. - Може да е опасно - казах. - Аз съм по-големият от двама ни. Освен това съм и по-разумният. Тя се начумери.
- О, я стига - рече и се затича към основата на скалата. - Поне ще я погледнем отблизо. По-късно ще попитаме Брад и Агата дали може да се качим. Последвах я неохотно. - Добре де, добре. Ако си мислиш, че старците ходят по пещери.
Докато се приближавахме, започнах да осъзнавам, че пещерата е доста голяма. Никога не бях виждал по-голям вход, освен в едно списание за скаути. - Интересно, дали някой живее там - бърбореше развълнувано Тери. - Някой отшелник например. - Тя сви ръце на фуния и извика: - Ехоооо!
Понякога Тери е голяма досадница. Представяте ли си, да живеете в пещера и някой да ви крещи отвън?
- Ехоооооо! - повтори отново сестра ми.
- Да си тръгваме - подканих я. И тогава от вътрешността на пещерата долетя протяжно изсвирване.
Двамата се спогледахме.
- Брей! Какво беше това? - прошепна Тери. - Бухал?
Преглътнах. - Не мисля. Бухалите спят денем. Отново този звук. Протяжно изсвирване от вътрешността на пещерата. Какво можеше да е това? Вълк? Койот?
- Обзалагам се, че Брад и Агата вече се питат къде сме - прошепна Тери. - Може би трябва да вървим. - Да. Права си. - Обърнах се и понечих да тръгна. Но отново чухме звука. Този път беше по-силен. Засенчих очи с длан и погледнах нагоре.
- Не! - сграбчих Тери за ръката, когато мярнах една сянка - грамаден прилеп се носеше право към нас и съскаше злобно, беше с ококорени кръвясали очи и щръкнали зъбки.
---------------
Късно вечерта Сашко се прибираше вкъщи. Беше убеден, че майка му се притеснява за него, но той не бързаше. Слушаше своя уокмен и дъвчеше дъвка. В уокмена беше Шамара. А пък в дъвката - вредни бактерии и микроби, които никак не можеха да се разберат кой от тях е по- вреден.
Тази дъвка той отлепи от чина си. Първоначално искаше да я прицели в косата на някой първокласник, но вече залепен към нея, реши, че ще я дъвче сам.
Асансьорът не работеше. Сашко реши да се изкачва по стълбите. Тъй като, така просто да се изкачва му беше скучно, той реши да рита оставените по етажите пликове с боклук. И така както си ги риташе до шестия етаж, той изведнъж чу странно злокобно кашляне и някакви звуци, които не можа да характеризира какви са.
Шамара в уокмена замлъкна. Вредните бактерии и микроби прекратиха спора си, а момчето се изпоти. Той се присети, че би трябвало да бяга, но дори и да тръгне веднага, няма да успее да стигне до тях, където се притесняваше майка му. Доката тези мисли му минаваха в главата, входната лампа изгасна.
Някой кихна звънко и зловещо си издуха носа. Звуците ставаха все по-близо и по-близо. Тогава Сашко си даде сметка, че шумът идва от вътрешната страна на стената. Той прилепи ухото си към стената и докато се опитваше да разбере какво е това, изведнъж шум, тряс, грох... и... и в стената дупка. Момчето се парализира. Изведнъж от там се показа огромна космата ръка... или крак... Момчето не успя и да разбере как чудовище вече наполовина излезе от тръбата и си чешаше главата.
Сашко пребледня, онемя, посивя. От устата му падна дъвката и два зъба - преден и заден, също така и 34 косъм от главата. И самопроизволно се появи синка под окото...
Чудовището видя момчето и с тъничко- тъничко гласче попита:
- Извенете, бихте ли ми казали, това не е ли седмия етаж?
Момчето можа само отрицателно да поклати с глава, защото броеше ритнатите от него пликове с боклуци...
----------------------------------------
Полтавската вещица
По време на руско-японската война през 1904-1905 г. в едно глухо село на Полтавската губерния, където живеела Наталия Кравченя, започнали мистериозно да изчезват млади симпатични девойки. Момичетата се страхували да излизат от къщи дори денем.
Приставът Николай Солово, който проявявал интерес към последните достижения на криминалистиката, обърнал внимание на особеното и усамотено разположение на дома на Кравченя.
Освен това, въпреки че била вече над 60 г., тя подозрително младеела и не изглеждала на повече от 25 - затова всички я наричали "вещицата".
Николай организирал обиск в дома й, където полицаите открили замаскиран капак на пода, отвеждащ в мазето. Там намерили и обезкръвените трупове на седем девойки.
Оказало се, че когато започнала да старее, Кравченя възстановила по окултни книги рецептата на вечната младост, в която се използвала кръв от девици.
Убийцата била подложена на психиатрична експертиза и лекарите категорично се произнесли, че е абсолютно здрава. Смъртната присъда била произнесена и незабавно изпълнена.
-------------------
КЪРВАВАТА МЕРИ
Малко след полунощ, Мери чула, че телефона звъни. Тя живеела сама, защото родителите й работели в Италия. Нямало кой друг да вдигне телефона, затова тя отишла. Чула зловещ, мъжки глас на телефона: Кървава Мери, аз съм убиец и ще те убия!- приятелите й, които се шегуват с нея. Решила да не обръща внимание на зловещите обаждания. Така около месец всяка нощ телефонът звънял и гласът заплашвал Мери. Тя много се уплашила и един ден казала на приятелите си: Моля ви, престанете с тези обаждания, вече не е смешно!- а те й отговорили: Но ние не сме ти се обаждали. Не сме ние, наистина!- Мери се уплашила ужасно много и отишла в апартамента си. Заключила се и затворила прозорците. Приятелите й се притеснили много за нея и решили да я изненадат. Отишли до тях. Видели, че вратата е отворена и влезли в апартамента. Нямало никой. Влезли в стаята на Мери. Мери лежала разсечена на 2 и цялата в кръв на пода
-------------------------------------
Преди много години живяло семейство от мъж и жена,които много искали да имат деца.Но установили,че не могат.Мъжът предложил да си осиновят,но жената била против,защото преди много време,когато майка й починала я предупредила да не си осиновява деца,защото ще се случи нещо лошо.Но мъжът не вярвал и склонил жената да си осиновят все пак.Така и направили.Осиновили си две момиченца-сестри.Имали голяма къща и ги сложили да спят в стая №13(така и не разбрах защо са имали номера на стаите).През нощта майката се събудила,но не знаела защо.Нещо я таглело към огледалото.Погледнала се в огледалото и видяла образа на майка си,която казвала "Аз те предупредих,сега си носи последствията".Изведнъж майката я обвзело чувство за глад.Затичала се към стаята на двете момичета и влязла вътре.Щом ги видяла се нахвърлила отгоре им ги заклала.След това ги изяла.На сутринта мъжат се събудил и отишъл да види какво правят децата и видял навсякъде следи от кръв.Слязъл долу и видял как откарват жената в лудницата.На следващия ден той отишъл да я посети,но като влязъл в килията й я видял обесена,а на стената написано с кръв "Ти си следващия"
Напиши коментар